Ушу

Като термин Ушу или У-шу означава бойно, военно изкуство. Историята на това източно бойно изкуство започва още от зората на човешката цивилизация и се развива заедно с еволюцията на човека и обществото. В своето развитие, то е служило на човека, не само като средство за самозащита и победа над врага, но и било неразделна част от китайската култура, защото включвало в себе си най-важните достижения от различни области на знанието и преди всичко на знанието за човека и за неговият вътрешен свят.

Самото зараждане на Ушу не е отразено в никакъв документ, защото то е плод на дългогодишни разработки по време на непрекъснатите сблъсъци на човека с животните и междуплеменните вражди. Опитът от тези сблъсъци се натрупвал, а техниките се предавали от поколение на поколение. Това предаване ставало от баща на син, от майстор към приемника в манастирските, кланови и семейни школи. Като форма на предаване на традицията, първите школи са се появили в Китай, Корея и Япония през XVI – XVII век. Тогава обаче, техниката на боя, тактиката и методите на тренировки не се считали за особено важни. Тогава важала максимата: „Първо истинският човек, а после истинските знания”. Това било така, защото всички движения, техники и формални комплекси служели за възпитанието на човека. Чрез сложни асоциации, пораждани от пищните названия на техниките, философската обосновка на промените и медитативните практики, малко по малко се поставяло началото на новото съзнание – съзнанието на Майстора.

Значително влияние върху развитието на Ушу в Китай оказал Даосизма. Следвайки законите на Дао и живеейки в хармония с Природата, даоските отшелници наблюдавали и изучавали живота на растителният и животински свят. От нея те извличали рецепти за здраве и дълголетие, а подражавайки на зверовете и птиците, създали така наречените „животински стилове” в Ушу.

Един от най-големите центрове на развитие на Ушу е манастирът Шаолин. Той е бил открит през 495 година в провинция Хънан по време на управлението на император Сяовън. Той бил прославен със строителството на будистки манастири. По време на династията Северен Чжоу през 572 – 575 година манастирът бил закрит, но през 579 – 580 година бил възстановен, но под името Чжъхусъ. През 581 година, той отново получил предишното си наименование „Шаолин Съ”, което означавало  „манастирът на Младата гора”, като монасите влагали в това понятие традиционното разбиране за жизнеността и непобедимостта на всичко, което е гъвкаво, ново и растящо. Манастирът Шаолин още преживе бил признат за център на Ушу и Чан будизма.

Името на манастира Шаолин е свързано и с пребиваването в него на Бодхидхарма – човека разпространяващ Чан будизма в Китай. Смисълът на неговото учение се заключавало в постигането на „вътрешно просветление”, а не в следването на различни външни форми и ритуали. Според преданието Бодхидхарма се отделил в една пещера наблизо и престоял в нея девет години. Тази практика на концентрирана вътрешна работа и освобождаване от всякакви понятия, представи и постановки станала основа за създаването на системата Чан (яп.Дзен) будизма. В превод Чан, ознамава медитация, размишление. В процеса на развитие и налагане на Чан будизма обаче, медитацията не била единственият метод за психофизическото развитие на Чан будистките последователи. Тя била допълненас още много други методи за въздействие върху психосоматичното състояние на последователите, като физически труд, дихателни и гимнастически упражнения, занятия с бойни изкуства, диета, различни методи на масаж и самомасаж, рефлексотерапия, парадоксални диалози, загадки и други.

През времето на своето развитие се формирало и майсторството на водене на бой с използването на различни видове оръжия. Когато оръжието бивало избивано от ръцете се използвали техники с голи ръце срешу въоръжен противник или противници. Започнали да се създават школи за обучение по бойно изкуство. Много от тези школи създавали нови форми на водене на бой, имитирайки движенията на различни зверове (тигър, мечка), влечуги (змея), птици (орел, жерав), насекоми (богомолка) и други. Те били обединени в групата „Сянсин Чуан”. Китайците смятали, че животните притежават специфични бойни качества и умения с които се справяли и оцелявали в жестоките природни условия.

В основата на Ушу залегнали също така различни философски принципи, като принципът за Ин и Ян, за Тайчи (Великият предел), за Ба Гуа (Осемте триграми) и У Син (Петте първоелемента).

Класификация на стиловете в Ушу

Стиловете в Ушу наброяват няколко стотици, а според някои надминават хиляда. Най-общо те могат да бъдат класифицирани по следните критерии:

• според методите за прилагане на силата стиловете се разделят на външни и вътрешни
• според връзката с дедено религиозно-философска система (Даоски или Будистки)
• според географското местонахождение (северни, южни, от планината У Дан или Ъ Мей, от манастирът Шаолин в провинция Хънан и други.

Външни стилове –

При тях преобладава натискът и мускулната сила, твърдите удари и широките движения. Някои стилове могат да подражават движенията на различни реални или митични животни, като Тигър, Богомолка, Жерав, Дракон и други. Сред най-типичните представители на „външните” стилове са тези от семейството на Шаолин Чуан, направлението Нан Чуан и многобройните школи и стилове развили се от тях.

Вътрешни стилове –

За тях е характерна гъвкавостта, мекотата и най-важното работата с вътрешната енергия Ци. Към тях спадат три основни стила – Тайчи Чуан, Багуа Джан и Син И Чуан. Това деление е в известна степен условно и ограничено. В последно време, някои изследователи внесоха някои съществени допълнения. Тава са малко известните на Запад стилове: Лио Хо Па Фа, Шъ Сан Тайбао, Цзу Жан Чуан, Уу Син Чуан, И Чуан, Цзу Мън Чуан, Шъба Лохан Чуан и Бацзъ Чуан.

Традиционно Ушу –

В това направление влизат онези стилове на Ушу, които са преминали изпитанията на времето и натрупли безценен многовековен опит и методика, предавани от поколение на поколение. Това са стиловете, съхраняващи и разпространявайки древните традиции. Условно техниките в Ушу могат да се разделят по следният начин:

• Удари с ръце (Да)
• Удари с крака (Ти)
• Борба и хвърляния (Шуай)
• Освобождаване от захвати и ключове (Цинна)

Ударите с ръце (Да) са всъщност удари с пръстите на ръцете, удари с повърхността на китките, предмишниците, лактите или раменете, които се използват както за нанасяне на удари, така и за отбиване на ударите на противника. Ударите се допълват със захвати, извиване на ръцете, ключове, „прилепване” (притискане и следене) и други. Ударите с крака (Ти) се изпълняват с върховете на пръстите, с възглавничките на ходилото, с петата, с цяло ходило, с коляно, с подбедрица и.т.н. Техниките от борбата (Шуай) са предназначени да се противопоставят на ударите с ръце и крака, техниките на Цинна са средство за противопоставяне при борбата, а ударите с ръце и крака – за противопоставяне на техниките за блокиране на ставите в Цинна. Всичките тези четири вида техники имат специфично значение и могат успешно да се противопоставят една на друга. В различните стилове на Ушу се използват определени техники, но е необходимо да се познават и другите видове.

Попадайки в Япония тези техники са се оформили в самостоятелни бойни изкуства. Карате например, се специализира в приложението на ударите с ръце и крака, Джудо, ползва техниките от борбата Шуай, Джу Джуцу ползва техниките от Цинна, а Айкидо представлява комбинация от техниките на борбата Шуай и техники от Цинна.

Единството на форма и съдържание, на тяло и Дух е основен принцип в Ушу. Той може да се види при древните даоси, които съединявали движенията, имитиращи различни животни с дишането за да създадат „елексира на безсмъртието”.Съвременните майстори на традиционно Ушу пък, изпълват всеки елемент от своите движения с дълбок смисъл както в бойно-приложен, така и в оздравителен аспект, спазвайки философските принципи. Приложният и оздравителен аспект на Ушу били неизменно свързани с духовното усъвършенстване на практикуващият. Секретите на бойното изкуство се откривали само на този, който постоянно и неуморно работел над себе си, над своето тяло и съзнание, не прекъсвайки духовните си търсения. За да станеш истински Майстор е необходима да постигнеш вътрешната същност на бойното изкуство. Пътят за постигане на това е „вътрешната работа” (Ней гун). Тялото е само инструмент, чрез който действа съзнанието, а и то също е част от съзнанието. Майсторът по Ушу от 19 век Чън Чансин казвал: „Ударът се формира в душата, волята насочва юмрука, а съзнанието води със себе си вътрешната енергия (Ци)”.

Старите майстори на Ушу казвали ”Да се занимаваш с Ушу без да се занимаваш с Ней Гун, означава да пропилееш целият си живот”.